Момичето го слушаше захласнато. По едно време се чу леко изсвирване. Скитникът спря да разказва. Тя се сепна и сбърчи недоволно носле!

-         И после какво се случи? Продължавай – го подкани момичето.

И точно преди да започне, изсвирването се повтори. Погледна внимателно в очите.

-         Сигурна ли си? Може би е за тебе?

-         Уффф! Знам! Но ти толкова рядко идваш. Ще почака! – тръсна с глава тя.

Скитникът се усмихна загадъчно и се излегна назад. После я огледа. Колко бе пораснала. Не искаше да продължи, защото чувстваше, че вече е раздвоена. Цялото и тяло показваше, че се колебае дали да остане или да излети като птичка към изгряващото слънце.

-         Кой е той?

-         Едно момче! – смути се тя.

-         Момче?

-         Появи се преди 2 години. Помага на чичо си да ловят риба.

-         Само това ли ще ми кажеш – той я погледна в очите.

Момичето помълча и изведнъж избухна в плач.

-         Не мога да го понасям вече. Вярваш ли ми, Скитнико? Когато се върнат вечер, все минава край къщи. А когато ме види събота или неделя някъде, сяда до мен и мълчи! Как може с останалите да говори, а с мен – не? Защо го прави?

-         А ти? Ти какво правиш?

-         Какво аз? И аз мълча! Той защо не говори? – започна да се оправдава тя. - Той не знае ли, че се чувствам, като че ли някой разпалва печката си с мен? Как да му кажа? За нищо на света няма да го направя! Мразя го!

Някой отново изсвири. Цялото и тяло трепна. Спря да подсмърча. Нежните и гърди започнаха да се вълнуват. Накрая скочи на крака:

-         Край! Реших! Ще отида да му кажа, че го ненавиждам! И да не ми се мярка повече пред очите!  

-         По-добре го попитай, защо мълчи. Може би ще ти каже! Или ти сама ще разбереш! Защо трябва да се карате? Хубав ли е?

-         Ами, хубав! – изчерви се леко тя. – един такъв, обикновен. Не разбирам защо му се лепят да ги покани на танц. Ама той все до мен. Като че ли ми е притрябвал.

-         Върви, мила! Аз и утре ще съм тук! Утре ще ти довърша разказа за русалките. А и аз съм изморен и искам малко да поспя! Върви и го попитай!

Тя като че ли чакаше тези негови думи и излетя от храстите към дърветата на брега. Скитникът се загледа след нея. После извади малко храна от торбата си и започна да се храни. Когато свърши, изтупа трохичките на земята и легна. Загледа се към звездите и не усети, кога е заспал. По едно време го събуди някакъв шум от стъпки. Той пусна леко ръка към куртката си под главата и стисна дръжката на ножа си. Стъпките спрях. Отвори леко очи и през клепачите си видя, че някой е седнал до него. Един младеж седеше на нейното място и се бе загледал към вълните. Скитникът се успокои. Реши да се престори, че току-що се е разбудил. Обърна се по гръб и се протегна сладко. После се обърна към младежа и седна. Огледа го. Личеше, че трудно си изкарва хляба. Познаваше рибарите отдалеч.

-         Здравей! Ти кой си?

-         Аз ли Ви събудих! – попита притеснен младежът. – Казвали са ми, че ходя леко!

-         Не се безпокой! Аз също спя леко. А и слънцето вече изгрява. Красиво е, нали?

-         Да! Но аз не за това. Искаше ми се да поговоря с Вас.

-         Че за какво? Срещали ли сме се някъде?

-         Не! Но зная от нейната майка, че си говорите с нея! И сам съм ви виждал!

-         Следиш ли я?

-         Не! – смути се младежът. – Просто минавах! Случайно! Да не си помислите нещо? Щото аз за нея ...

-         Добре де! – примирително каза Скитникът. – За какво искаш да си поговорим?

-         Исках да Ви попитам нещо. За нея. Зная, че я познавате от малка.

-         Питай, щом искаш!

-         Не зная как да го направя!  Искам да и кажа нещо. Не не мога! Страх ме е и млъквам, когато ме погледне. Толкова пъти в морето си представям, че е пред мен и ме слуша, а аз и казвам всичко. А когато я видя – съм като риба. Защо? Как да го направя?

-         Обичаш ли я?

-         Да! Много! Това исках да и кажа, но се страхувам, да не я изплаша! Или да я залея с думи и тя да избяга. Целият горя, като я видя. А погледне ли ме – край!

Докато разговаряха слънцето вече бе изгряло. Двамата видяха, че Момичето излезе от къщата и се запъти към мястото. Беше решила да му донесе закуска. Знаеше, че се стеснява да дойде при тях, въпреки, че вече се познаваше с майка и. Младежът трепна. Скитникът го погледна и му каза меко:

-         Върви! Кажи и всичко!

-         Ами ако?... – младежът се изправи нерешително.

-         Няма! Не се страхувай! Нали за това дойде да ме питаш? Ето, сега ти казвам – върви и и кажи всичко!

-         Вярвам ти. Но защо си толкова уверен?

-         Зная го! Ти нали я обичаш? Живял съм повече от теб и го зная! Защото фиданка в жарава само с огън се полива!

РС. Много ми се иска този разказ да е мой подарък към поетесата, създала този невероятно красив чувствен израз – „Фиданка в жарава се с огън полива”